РЕФЛЕКСИИ: „Пътуване към Ада“  е и пътуване към себе си

Новото представление на Ани Васева в ДНК на НДК въвежда зрителя в една многоканалност на преживяването, активирайки взаимоизключващи се усещания – на дискомфорт и на удоволствие; на интелектуално предизвикателство, но и на емоционално. Пише за „въпреки.com” театроведката Елена Ангелова.

Въобще ефектът, който „Пътуване към Ада“ предизвиква, е силно мистериозен, загадъчен и трудно подлежи на рационален коментар. Подобно на актьорската игра, така и зрителското възприятие се мултиплицира в деформацията си, все по-провокативен и смел става въпросът за смисъла, значението, посланието, което идва от сцената. Последните все по-безцеремонно подлежат на изграждане и деконструкция в един многопластов, противоречив разказ за човеко-чудовищната природа.  

Тук е моментът да споделя и по - конкретни наблюдения от „Пътуване към Ада“ /по текстове на Боян Манчев/ – в мащабния текст на представлението понякога проблясват думите „фаетон“, „изверги“, „чудовищност“ (…) и това за мен беше като много кратко припомняне, неизбежно профучаване на сенки от предишни представления на режисьорката Ани Васева. Присъствието на тези автоцитати говори за едно дълбоко (пре)осмисляне, вдълбаване в процеса на (до)изграждане и търсене на тази силно различима естетика на абсолютното активиране, разнищване на пълния потенциал на всеки елемент от представлението, но най-вече – на актьора и на текста.

Като режисьор Ани Васева е съумяла да намери много точен баланс между дисциплиниране и освобождаване на актьорската енергия /на Леонид Йовчев, Емона Илиева, Валери Георгиев, Мария Панайотова, Мартина Апостолова и Михаил Жекунов/. Изпълнителската част включва свръхчовешко усилие, прекрачващо границата на играта, преминавайки в зоната на силно интензивното преживяване; експеримент на сетивата, в който човекът преминава отвъд човешкото; текстът преминава отвъд наратива; представлението преминава отвъд границите на сцената и навлиза в митологичното, фантасмагорно пространство на непознатото. Актьорските изпълнения от „Пътуване към Ада“ генерират много силни качества на присъствието, които отекват в зрителското съзнание с непоколебима дълбочина.

Като един от най-запомнящите се моменти на представлението обаче за мен се оказа много категоричната, интензивна сцена с колективния хор, който накъсва, доизговаря и деформира думите в една широка, пълнокръвна палитра на почти невъзможна асиметрия, синхрон и взаимно допълване. В нея актьорите присъстват само с гласовете си (техните тела и лица за скрити зад дълги, тъмни роби с качулки) в една действително прецизирана до съвършенство партитура за четири гласа, в която удоволствието от разбулването, разгадаването на думите се надгражда от кристалната чистота на звука. Тази строгост, контролирана експресия на гласа, в заключеното и почти невидимо изпълнителско тяло провежда изключително успешно артистичната мощ, на която са способни създателите на „Пътуване към Ада“. Въздействието е почти хипнотизиращо, отпраща ни в протоберансите на музикално-звукова-театрална реалност /музика и аудио дизайн: Константин Марков, апарати и дигитални програми: Стефан Дончев, композиция на лира: Емона Илиева/ отново отвъд границите на човешкото: тук гласът е самостоятелен проводник на значение; стори ми се, че този театър на гласовете е може би един от най-автентичните канали за комуникация със зрителя, плавно играещ между понятията за простота и сложност.

Всъщност различните модули на присъствие на гласа – един път като наратив, гласа на спокойния разказвач от началото на представлението, се заменя рязко от втори вариант на гласа като деформирания глас на същество, човеко-чудовището, смесващ демоничното и анималистичното, възможно най-извън зоната на човешкото. Някъде между тях всъщност е сцената с този хор, създаващ един колективен глас над останалите гласове, един колективен език и именно той е най - чуваем, най-любопитен откъм изразност, нюанси и смисъл. В този ред на мисли смятам, че „Пътуване на Ада“, наред с останалите си качества като представление, е и също много ценно изследване на гласа и същинска дестилация на неговите възможности. Под определението „театрална оратория“ (добре артикулирано от неговите създатели), „Пътуване към Ада“ открива нови пътища към зрителя – чрез слуха, и показва изключително разбиране в тази доста чувствителна материя.

Друг момент, който се запечата ярко в съзнанието ми, беше изплуването на картината на Борис Делчев от дъното на сцената в почти пълен дисонанс с развихрящата се анималистично - чудовищна експресия от страна на актьорите на преден план. Подобно на театралната оратория от по-рано, този образ припомня за способността за извисяване отвъд човешкото не в посоката на чудовищното, а в едно поетизиране на момента по дълбоко активиращ въображението начин. Тази ключова визия на „Пътуване към Ада“ трудно оставя зрителя безучастен: в нея текстурата на облака или дима е предприела пътуване в цветовата гама на залеза и на смрачаването.  

Отвъд тези два момента (както и много други), представлението като цяло има своите много силни открития и освобождавания на напълно нов потенциал, но и някои дребни несъвършенства, като например накъсването на ритъма в преходите между отделните части. Въпреки, че това е повече от разбираемо за повече от двучасовата композиция, която Ани Васева и изпълнителския екип са подготвили този път и определено са издържали на чувствителната промяна на мащаба на сценичния акт откъм време, а и откъм нови актьорски присъствия.

Струва ми се, че целият опит на екипа и есенцията, вкусът от предишни представления (от „Фаетон: Изверги“ до „Тотална щета“) сякаш беше претопен в „Пътуване към Ада“. Този най-нов, най-мащабен проект на Ани Васева определено следва заглавието си. Гръмкото име не е самоцелно. Това е едно интензивно пътуване за актьор и зрител с неочаквани обрати, в което като че ли наистина дълбокото, ужасното, Адът е крайната цел. Въпреки това, мисля, че в определен момент те стигнаха до Ада, преживяха Ада и отведоха себе си и зрителите до едно съвсем друго пространство отвъд. Все още в съзнанието ми изплува последната сцена от представлението, в която и петимата изпълнители са облечени в странните си, развлечени дрехи от началото на „пътуването“, в което все още няма Ад. Заедно, на различни музикални инструменти, те споделят кратка композиция, мелодия, която носи едновременно хармония, примирение, но и много автентичност. След цялото „Пътуване към Ада“ се връщаме по възможно най-простичкия начин към човешкото и това е чрез звука, чрез мелодията.

„Театрална оратория, визуална поема и поетическа фантазия“, както екипът на представлението сам е определил жанра, „Пътуване към Ада“ е и пътуване към себе си, както във всяко едно задълбочено произведение на изкуството. Поздравявам екипа за несъмнения успех и чакаме с нетърпение бъдещите начинания.

Текст: Елена Ангелова

Снимки: Орлин Огнянов – архив на спектакъла